„Франкенщайн“ на Гилермо дел Торо: Шедьовър на съчувствието и визуална поема
В палитрата на Гилермо дел Торо няма случайни цветове. Всяка сянка на сиво, всеки проблясващ златен отблясък и студеният мъртвешки син цвят са език, чрез който той разказва. И в неговия дългоочакван „Франкенщайн“ (2025), този език достига върхова форма, превръщайки класическата приказка не просто в адаптация, а във визуална и емоционална симфония. Това не е история за ужаса пред създанието, а трагичната елегия за ужаса да бъдеш създаден и отхвърлен. Ако трябва да бъда искрен – това е един от най-впечатляващите, хуманни и красиво заснети филми на годината.
Дел Торо, визионерът зад „Лабиринтът на фавна“ и „Формата на водата“, не се страхува от амбицията на Мери Шели. С продължителност от 2 часа и 29 минути, филмът изпитва терпението на зрителя, но винаги го възнаграждава. Това не е побързана екшън драма, а бавно, меланхолично изследване на сътворението, изолацията и отговорността. Както отбелязва един от ревютата в IMDb: „Филмът е далеч от компактен по дължина, но успя да представи част от най-доброто кино на 2025... експертно създадена кулминация на много десетилетия опит от Дел Торо.“
В ролята на доктор Виктор Франкенщайн, Оскар Айзък е изключителен. Той не играе луд учен в класическия смисъл, а блестящ, егоцентричен и в крайна сметка съсипан мъж, обсебен от идеята да победи смъртта. Трагедията му не идва от злоба, а от трагичната, човешка слепота, която го кара да види в създанието си само неудача, а не жив съз. В противоположния ъгъл е Джейкъб Елорди в ролята на Създанието – изпълнение, което ще се изучава в актьорските школи. Без масивен грим, разчитайки на жестовете, погледа и разбития глас, Елорди изгражда най-трогателното и философски извито „чудовище“ в историята на киното. Химията между тях двамата е сърцето на филма: токсична, трагична връзка на баща и дете, на Бог и отхвърнения му ангел.
Но истинската звезда е, без съмнение, визуалният език на Дел Торо. Както много рецензенти отбелязват, всяка сцена е живописна. Той изоставя мразовития, леден пейзаж на класическите адаптации и ни пренася в богат, почти оперативен готически свят. Практическите ефекти, гримът и дизайнът на костюмите са перфектни, отдавайки почит на филмите на Universal от 30-те години, докато изцяло остават в стила на дел Торо. Музиката на Александър Деспла е отделен герой – виолончелна мелодия, която е едновременно пулс на живота и стенене на болка.
Филмът, обаче, не е без своите дискусии. Някои пуристи, предани на романа, казват, че Дел Торо взима твърде много художествени свободи. Един критик пише: „Ако това беше оригинална история, щях да го харесам много повече.“ Друг казва: „Историята е напълно променена... това не е Франкенщайн на Мери Шели.“ Това е валиден въпрос за всеки адаптор. Но силата на тази версия е, че Дел Торо не копира романа буквално; той улавя неговата душа – философията, психологията и трагедията – и я прекарва през своя уникален филтър на съчувствие към изгона и различния. Той добавя нови герои (като този на Кристоф Валц) и пренасочва мотивации, за да подсили темите за отговорност и възмездие.
За мен, като човек, който цени смелостта и сърцето, това е шедьовър. Филмът ни напомня, че най-големите ни технологични постижения са безсмислени, ако загубим способността си за състрадание. И че истинското чудовище никога не се крие в лабораторията – то живее в нашето сърце, под формата на егото, страха и отказа да приемем отговорност за онова, което сме създали.
Заключение: „Франкенщайн“ на Гилермо дел Торо е постижение. Той е зашеметяващ визуално, перфектно изигран и дълбоко емоционален. Независимо дали сте пурист на Шели или просто търсите уникално и завладяващо кино преживяване, този филм е задължителен. Това е филмът, който Мери Шели би похвалила за неговата вярност към духа на творбата й. И който всеки от нас трябва да види, за да си припомни, че в света, който все по-често играе на Бог, най-важният етичен компас остава човешкото съчувствие.
Публикации
